Флетчър – Авантюрист и пътеписец
Епохата на Клановете
2008 г. сл. Имп.
Пътуването беше приятно. Лекият южен ветрец нежно галеше лицето ми и на моменти ме караше да затварям очи и да изпадам в онова познато на всички чувство на спокойствие и сънливост. Конят ми се радваше на мекотата на зелената трева, върху която стъпваше, и в знак на това се беше изпъчил гордо, а походката му беше особено грациозна. Шейтан беше най-добрият ми приятел, пътувахме заедно от много години и мога да кажа, че никога не съм си представял да имам по-добър спътник… Най-малкото, винаги е съгласен с теб и рядко мрънка. Изобщо, животът с кон е интересен, понякога имам чувството, че ме разбира много по-добре отколкото хората… Но какво ли се учудвам – та Шейтан ме познава от повече време от всеки човек.
Размишленията ми секнаха, когато чух тропота на маршируващи в боен строй крака. Веднага разбрах, че това е патрул на Седмохълмци. Трябваше да измисля нещо бързо и то да е убедително. В противен случай, можеше да се озова в килия, а Шейтан – продаден, или по-лошо – изяден. Поне имах представителен вид с новите си дрехи, които бяха изцяло в духа на висшата мода в София, достъпна единствено за заможните люде. Спрях коня, когато видях задаващия се патрул. Изпъчих се и си запалих една пура, която бях взел от палтото на Джеси в съблекалнята на Софийските бани. Видът ми определено щеше да респектира тези мършави рицарчета…
Събудих се върху влажен и лепкав каменен под. Болката в главата и изтръпналите от студ крайници потвърдиха теорията ми, че съм претърпял удар в главата и последвал го обир. Установих, че са ми били отнети както следва: един кон и дрехи. Намирах се в голяма каменна килия, която смърдеше на смърт. Бледа дневна светлина влизаше от малко прозорче в центъра на тавана, а огромна восъчна свещ внасяше налудничаво чувство на уют в студеното каменно помещение.
Не можех да остана там. Не би трябвало това да е съдбата ми… Легендарният Флетчър – умрял като нищожество, унизен, захвърлен и забравен в килия до края на дните си. Знаех, че ще намеря начин.
На дванайстия ден започна да ме обзема чувство на абсолютна безпомощност. Хранех се главно с мъх и плъхове, а единственото, което крепеше психиката ми, беше чуруликането на едно врабче, което понякога влизаше в килията през прозорчето на тавана. Скоро се убедих, че никой не чува виковете ми… може би това беше най-отчайващото. А къде ли беше Шейтан, какво ли се бе случило с моя най-добър приятел? Исках само да зърна черната му грива отново, да почувствам силата, идваща от това изящно същество. Най-много от всичко съжалявах, че ме разделиха от него без да мога да направя нищо. Единственото, което ми оставаше, беше да броя изгубените часове на моя живот, надявайки се скоро някой да говори с мен и да ми обясни защо ми причинява това.
Събудих се от блъскане по вратата на килията. Нямах представа кое време на деня беше, но топлината в помещението беше непоносима, а кръвното ми налягане – в критичните нива. Не можех да фокусирам зрението си, нито да се движа, бях като разлагащ се труп.
– Флетчър!!! Ехо, чуваш ли ме? Флетчър!!!
Гласът беше познат. Помъчих се да стана – оказа се невъзможно; помъчих се да кажа нещо – също невъзможно… Ами, в крайна сметка, който иска да ме види, нека сам да дойде. Затворих очи и отново се унесох в сладкия си предсмъртен сън.
– Ама моля ви, какво стана с тези ключове… Ама как така не знаете къде са, това някакъв театър ли е?!
Осъзнах, че съм буден, и че вече не ми е ужасно топло. Не исках да бързам с отварянето на очите си, затова започнах процеса изключително бавно, като се надявах около мен да няма никой, та да имам време да разбера къде съм и как да се измъкна. Нямаше никакви други звуци, освен песните на птиците, които сякаш изнасяха летен спектакъл, а мен главата много ме болеше… Сигурен, че няма никого, отворих очи и пред мен се откри гледката на голяма дървена врата с масивни дръжки. Стаята, в която се намирах, беше голяма, с високи прозорци, стигащи чак до тавана. Колонада от тесни, изящно дялани дървени колони разделяше стаята на две части, като и в двете имаше легла с пригодените към тях шкафчета. Потвърдих предположението си, че това е болнично отделение, като видях замайващия дървен релеф над вратата. Изобразяваше сцена на магьосник, който лекува войник на бойното поле. Леко банално, като се замисли човек. Но с изяществото на старата имперска дърворезба – детайлите бяха съвършени, а лаковете, опазили това произведение през вековете, остават в тайна и до днес.
Състоянието ми на естетическа задоволеност беше рязко прекъснато от меко казано грубиянско нахлуване през вратата. Човекът, позволил си да тръшне тази изящност, се настани удобно на леглото, като не забрави да запали цигара, да си събуе обувките и да си вземе от бисквитите с маслен крем, които ме чакаха на шкафчето до леглото.
– Как си Флетчър?
Пред мен беше мазната физиономия на Джеси.
– Какво правиш тук, Джеси, как ме намери? Всъщност, ти ли ме измъкна от килията?
– Беше трудно братле, знаеш – ново кралство е, хората още се учат как да се справят с малките си проблеми. Виждаш ли, в района, където са те заловили, хората още не са… как да кажем, не са достатъчно цивилизовани. Оказваш се малък проблем, който не е достатъчно сериозен, че да се пращат писма до важни хора, и те тикат в „стаята за решаване на малки проблеми” .
– Къде е Шейтан? Къде е конят ми?!
– Хм, виж това не можах да проследя. Нямам никаква представа къде е той, но съм сигурен, че с малко усилия ще го открием, нали?
– Няма никакво ние. Не знам как си ме намерил или как си уредил изваждането ми от онази лайняна дупка и наистина ти благодаря, Джеси, винаги ще съм ти задължен, но няма отново да направя грешката да те взема за спътник. Отдавна изгуби тази чест.
– Сигурен съм, че ще промениш решението си, веднага след като чуеш какво имам да ти кажа. Позаинтересувах се по темата, която обсъждахме в баните, и успях да измъкна малко повече информация относно срещата на клановете. Ще има бой, определено, ще се надушат като кучета и ще се бият за територия. Има и още нещо. Всеки лидер ще носи някакъв кристал, който съдържа магическа енергия. Колкото и малоумно да ми звучи, това знам със сигурност.
– А по въпроса с магьосниците? Няма как да не се появят такива, би трябвало да предприемат действия след като знаят за кристалите. – трябваше да притисна Джеси, защото знаех, че винаги премълчава нещо важно и го ползва като коз в побърканата си игра.
– Магьосници със сигурност ще има, слуховете пълзят из кръчмите в София. Много от клановете на изток притежават магьосници, които са се обучавали в това изкуство. Не знам дали са постигнали нещо повече от това да запалят свещ с поглед, което е похвално, но не ми се струва особено опасно и мистично.
– Джеси! Срещата… аз стоях дванайсет дни в килията, два дни пътувах… Срещата е днес! Трябва да тръгвам, къде са ми дрехите? Къде, по дяволите, съм аз?! Къде е срещата?!
– Успокой се, Флетчър. Намираш се в град Пловдив, в замъка на крал Берен Ерхамион, владетел на Кралството на Седемте хълма. Той те приюти, след като го посетих и си поговорихме малко. Ще отпътуваме заедно с войската му към срещата. Не е ли прекрасно, уредил съм ни и пътуването. Смятам, че заслужавам да съм ти спътник, нали?
– Виж, Джеси, ти много ми помогна наистина, но просто сам се справям по-лесно – знаеш как е. Не делиш нищо, не се съобразяваш с никого…
– Флетчър, виждал съм как храниш Шейтан с бяло сирене и мед, а ти ядеш гъби. Доста пъти си спирал пътуването си, за да си почине конят, особено когато му беше сложил новите подкови. Да не говорим за ресането на гривата, което е близо час на ден. Да не забравяме и факта, че той трябва да пие само изворна вода, която също отнема известно време да намериш.
Сгащи ме.
– Добре, но след срещата на клановете, всеки поема по своя път. Съгласен? – казах аз, надявайки се да не съм сгрешил отново.
– Съгласен. Войската тръгва след два часа, имаш време да похапнеш, а новите ти дрехи те чакат в гардероба в дъното на стаята. Ако желаеш доспехи, кралският оръженосец ще е така добър да ти осигури, както и читав меч. Ще си в Кралската гвардия и няма да се налага да влизаш в битка, освен ако не е крайно наложително.
– Кои казваш са новите ти приятели? – започнах да се смея.
Знаех, че Джеси се е потопил в дълбоки води. Нищо чудно да имаше нещо общо и с Гилдията на крадците, която от известно време управляваше подземния свят на Свободния град София. Но как е успял да се добере до новия крал на Седемте Хълма? Наистина, в едно ново кралството хората още се учат на ред и дисциплина, включително високопоставените, но все пак човек като Джеси да успее да убеди самия крал, че е наложително да ни включи в редиците на войската си… Това определено беше загадка, която щях да разгадая по-късно. Сега трябваше да се нахраня и да се снабдя с нужната екипировка. Чудех се къде ли е Шейтан. Дали въобще е жив и колко ли му липсвам. Шейтан, аз ще те намеря, приятелю, и отново ще пътуваме заедно!
След като посетих кухнята, а след това и оръжейната, реших в оставащото време да се разходя до библиотеката. Щеше да ми е по-полезно от това да слушам докладите на командирите и последните заповеди преди битката. Докато вървях, зърнах трима мъже, които тичаха с все сили в обратна посока. Имах точно няколко секудни да ги огледам, преди да ме подминат. Определено бяха войници, макар и с дрипави доспехи. Най-силно впечатление ми направи мъжът, който мина най-близо до мен – изключително висок и много едър.
– Момчета, закъснявате. Войската вече се събра. – извиках след тях и се усмихнах.
Момчетата определено не схванаха закачката и един от тях се обърна и ме изгледа. Имаше нещо изключително трогващо в погледа му, не бях сигурен защо… Изпитах натрапчивото чувство, че това не е последният път, в който ще пресечем пътищата си, и не бойното поле ще бъде мястото на нашата среща.
Пътуването ни отне половин ден. След като решихме да направим лагер, най-накрая можех да си почина малко от непрестанните приказки за смърт, чудовища и всякакви други митични поверия, които войниците разказваха по време на пътуването. Излишна паника. Мъже, които никога не са воювали. Каква ли съдба ги очакваше? Колко от тях щяха да изгубят живота си?
Опънах си палатката и свалих отвратително миришещите доспехи. Ако това беше от кралската оръжейна, не исках да си представям какво носят обикновените войници. Джеси се установи точно до моята палатка. Не можеше да пропусне възможността да ме залива с безсмислици, най-вече клюки от баните. Но изведнъж се сетих нещо…
– Хей, Джеси, кажи ми как ме измъкна от килията? Нали в онези райони скъпите дрешки и представителният вид не вършат работа? – Джеси се обърна към мен и избухна в смях.
– Трябваше да се напия с тях, да се сбия с коза и накрая да пея седмохълмски песни до припадък. На сутринта всички бяха толкова пияни, че даже не разбраха, кога ги накарах да отключат килията. Елементарно.
Разговорите с Джеси бяха забавни, но не ми беше до това сега. Реших да се направя на отговорен седмохълмски войник и да патрулирам из лагера, но чак когато по-голямата част от войската заспи, та да не бъда излишно притесняван, включително и от Джеси.
След като се убедих, че дрънкалото спи, тръгнах из лагера с желанието да разуча малко повече терена. Имах странно усещане за това място. Палатките се простираха до където ми стигаше погледът, разположени на огромно поле, оградено от гъста гора. Това беше добър начин да скриеш такава войска. Не се учудвах, Кралството на Седемте хълма познаваше добре земите си и знаеше как да използва това преимущество. Тръгнах по периферията на гората, като оглеждах внимателно всяка палатка, покрай която минавах. Изведнъж някакво движение вдясно от мен привлече вниманието ми. Сигурен бях, че имаше нещо между дърветата. Сетих се, че нямам оръжие, в случай че срещу мен се окаже диво животно. Колко съм глупав! Какъв войник съм, като нямам даже нож! После се замислих, че диво животно би вдигало повече шум. Навлязох в гората, хванал една пръчка в ръка, убеден в качествата си на войн от Софийската бойна школа. Поне не беше диво животно…
Отново усетих, че се събуждам. Отново изключително силна болка в главата и врата. Отне ми доста време, докато успея да отворя очите си и да преместя тялото си в по-удобна поза. Пред мен седеше усмихнат миловиден човек, запалил малък огън, на който си грееше чай.
– Здравей, аз съм Орин. – каза човекът и протегна ръка към мен. Орин имаше особено интересно излъчване, а ниският ръст му придаваше невинен вид. Лицето му беше бледо, а очите му – неестествено светли. Дългата бяло-руса коса стигаше почти до кръста му, допринасяйки за магнетичното излъчване на дребния мъж. Беше облечен с добре направена черна кожена броня и носеше два дълги ножа на колана си. Там също бяха закачени и няколко малки книжчици с интересни на вид корици, направени от материал, наподобяващ драконови люспи.
– Флетчър. – стиснах ръката на мъжа и се помъчих да се изправя. – Какво се случи? Патрулирах около палатките и изведнъж всичко ми се изпари.
– Някой те е ударил в главата и те е пратил в безсъзнание. – отговори мъжът. След това си наля чай и отново ми се усмихна мило.
– Напоследък ми се случва често. Не мога да разбера защо предпочитат удар в главата, вместо нормален разговор.
– Може би този, който те е ударил, не е искал да си говори с теб. Трябвал си му за друго.
– Може би… Ти част от войската ли си?
– Да. Верен на кралството и на Крал Берен. Само че моята длъжност е малко по-различна от тази на останалите. – мъжът се загледа в огъня пред него.
– Предполагам не си взел онази книга от местната библиотека? – кимнах към отворената чанта, която Орин беше оставил до себе си. – Как е тя в последно време?
– Хм. Малко неспокойна, трудна за улавяне, постоянно е хаотична. Няма никаква логика в поведението й. Но се работи по въпроса, уверявам те, че се полагат достатъчно усилия и съвсем скоро ще имаме по-ясна представа за структурата й. От къде е това любопитство у теб?
– От къде е тази откровеност у теб?
– Няма смисъл да не съм откровен, нали? Все пак магията засяга всяко живо същество.
– Хм. Аз всъщност търсих трима войника – носеха черни дрипави доспехи, а единият от тях е запомнящо се огромен. – реших да избегна евентуални въпроси относно какво съм правил в гората. – Случайно да си ги мяркал? – замислих се че въпросът ми е доста тъп – тук имаше много войници с дрипави дрехи.
– Ферос, Драк и Лестат. Знам какво си видял в тях… Също така знам, че притежаваш сетивност. Знам още, че рядко някой се осмелява да проникне в забранения сектор в библиотеката и да открадне книга за некромантия.
– Наблюдавал си ме? От колко време?
– Не съм те следил цяла вечност. По-скоро от както излезе от замъка. Какъв е този интерес към това мрачно изкуство? – отново срещнах леко налудничавия поглед на събеседника ми. Бях убеден, че тази добронамереност е измамна, но поведението му някак предразполагаше към разговор. Толкова си мечтаех да си поговоря с човек, който не иска да ме удари по главата и да ме захвърли някъде.
– Чувал ли си легендата за Барон Събота, мистичния пазител на света от злите сили? – попитах аз, като пуснах една крива усмивка в отговор на неговата.
Орин не успя да прикрие учудването си. Магьосникът стана и се приближи до мен.
– Очаквах да ме изненадаш, но не чак толкова много. Откъде знаеш за това?
– Старата ми работа налагаше много пътувания и съм имал удоволствието да се срещам с изключителни личности. Някои от тях се оказаха златни мини. Безценна информация за нещо, което пряко ме интересува.
Орин бръкна в чантата си и извади голямата книга, която бях забелязал по-рано. Усетих странно притискане в областа на слепоочията, но не се притесних особено – след толкова удари е нормално да ме боли понякога. Събеседникът ми отвори книгата и започна да нашепва мистични думи на език, който ми се звучеше като абсолютно измислен. Не се сдържах да не се изсмея, макар и тихо. Орин ме изгледа изпод вежди право в очите.
– Знаеш ли кое е интересното, Флетчър? Че и аз имам голям интерес в тази област. Каква случайност, нали? Барон Събота е легенда на некромантите, силата му е голяма, но рядко се занимава с проблемите на нашия свят. Барона се появява изключително рядко, но видиш ли го, смятай се за мъртвец или по-лошо – негов подчинен. – Орин изучаваше реакциите ми. – Какво по-точно искаш да направиш, Флетчър?
– Това ще оставя в тайна, благодаря ти, Орин, надявам се да ме разбереш.
– Добре. Няма да ти задавам повече неудобни въпроси. Можем направо да пристъпим към изучаване на ритуала за призоваване. – Орин се усмихна широко.
– О, не, чакай, аз нямах това предвид. Орин, смятам, че трябва първо да направим някои проучвания…
– Разбира се. Започваме още сега.
– Виж аз обичам да се справям сам, нали знаеш. Не обичам да деля, да се съобразявам…
СЛЕДВА.