Как срещнах съдбата си, част 3

Флетчър – Авантюрист и пътеписец
Епохата на Клановете
2008 г. сл. Имп.

Беше минала една седмица от срещата ми с Орин. Все още нямаше и следа от врага. Единствено кралят с няколко рицаря си правеха разходки извън лагера. Но мен това далеч не ме засягаше. Статутът ми на войник от Кралската гвардия ми даваше свободата да се занимавам с неща, които засягаха собствените ми интереси. Сега, след като намерих съмишленик в лицето на Орин, мечтите ми придобиха по-реален вид. Още не ми бяха ясни мотивите на магьосника защо и той искаше да срещне митичния Барон. Но това бяха неща, които можеха да останат и без отговор засега. Имахме сходни интереси и до момента работехме добре заедно, като изучавахме книгата, която бях отмъкнал от библиотеката в Пловдив. Оказа се, че некромантията не ми се нрави, особено частта със съживяването на мъртъвци. Но пък Орин изпитваше огромен интерес. Той говореше за това с лекота и навлизаше в такива детайли, че успяваше да ме накара да настръхна. Орин притежаваше качеството да те улавя в своите приказки. Мелодията в гласа или може би  жестовете му те караха да вярваш на всяка дума, а когато говореше за смърт, нещо в очите му трепваше. Плашещо, нали? И аз така мислех, до момента, в които не се наложи да използваме черна котка за едно от заклинанията. Намерихме котка или по-скоро мъничко сладко черно котенце, с чиято кръв трябваше да напоим мъртва жаба или  по-скоро крака на мъртва жаба. Малко по-късно, по настояване на Орин, се обединихме в твърдението, че котенцето е избягало през дупка в палатката, а ние продължаваме да бъдем готови на всичко, за да постигнем целите си.

С Орин бяхме преместили палатките си в последните редици, най-близки до гората. Стараех се да съм максимално далеч от Джеси, който определено не биваше да знае за работата ми с магьосника. Правехме проучванията си в палатката на Орин, в която по принцип никой не влизаше. Магът мърмореше нещо, заровил глава в голямата книга, а аз се бях захванал с отговорната работа да подменя изхабените свещи.
– Това не е никаква среща на клановете. Седим тук цяла седмица, без да имаме представа какво се случва. Мислиш ли, че ще успеем да срещнем други магьосници? – казах аз, мъчейки се да отлепя една разтопена свещ от масата. – Все пак можем да разберем повече, ако се консултираме с други като теб.
Орин остави книгата и се обърна към мен, като ме дари с една от своите широки усмивки.
– Първо, смятам че Крал Берен има ясна представа точно какво се случва и не е наша работа да знаем детайлите. Второ, ако срещнем други като мен, надявай се да са толкова добронамерени колкото съм аз. – усмивката на Орин изчезна в мига, в който завърши изречението си. Той взе книгата отново и разлисти няколко страници. – Както и да е. Тук пише, че ритуалът за призоваване на Барон Събота зависи от това какво искаш от него. Барона се явява само за определени желания, като за всяко си има различен ритуал, а тук има частично обяснение само за един от тях. Барон Събота може да донесе огромна разруха, ако бъде призован напразно.
Справих се със залепналата свещ.
– В нашия случай не можем да разкрием целите си един на друг, а и да можехме, няма как да научим за всички ритуали. – изчистих ръцете си от восъка и си налях чаша вино. – Какво ще правим сега?
– Всичко изглежда твърде невъзможно. Дори да успеем да разберем как да направим един от ритуалите, за което определено ще ни е нужна повече литература, Барона ще се разгневи за това, че сме го призовали без явна причина. Не можем да го контролираме, нямаме достатъчно концентрирана магическа енергия, за да изградя защити. Безсмислено е. – Орин захвърли книгата настрани и също си наля чаша вино.
Загледах се в свещта до мен и танца на пламъка й. Движенията му бяха плавни, а тънка линия пушек сякаш повтаряше всяка негова извивка… Изведнъж ме осени идея.
– Орин! Мисля, че знам как можем да се свържем с него! Ще изпълник ритуала, за който имаме информацията от книгата, и ще опитаме да го завършим по наше усмотрение. – казах аз и изпих цялата чаша на един дъх.
– Флетчър, това е меко казано глупаво и много опасно. Казах ти, трябва да се контролира духът му.
– Кристалите.
– Какво?
– Всеки лидер на клан притежава магически кристал. Ако съберем кристалите, ще концентрираме достатъчно магическа енергия и ще можеш да изградиш защити.
Орин се разсмя.
– За тези кристали не знаем нищо. Освен това, да се опитаме да ги съберем е равносилно на самоубийство. Но да приемем, че успеем – аз изградя защитите, направим половината ритуал…, и? Какво въобще значи „ще го завършим по наше усмотрение”?
– Чувал ли си за Мъртвешки дъх? – попитах аз, като внимателно следях реакцията на Орин.
– Ако не се лъжа, това е изключително рядка билка, която расте само в близост до гробове. Защо питаш?
– Според легендите, около Барон Събота витаела мистична енергия под формата на гъст дим. Разказва се, че това е самият сън на Барона, от който той никога не се събужда. Веднъж уловен в дима, човек изпада в мъртвешкия сън, където чува шепота на Барона. Вярвам, че това, за което се говори, е именно Мъртвешки дъх. Чувал съм, че тази билка се дава на крале, когато са на смъртния си одър. Мъртвешкият дъх ги улавя в своя свят и носи мир в душата на умиращия. Ако намерим билката, можем да завършим ритуала с нея и да влезем в съня му!
– Ти луд ли си!? – Орин ме погледна учудено. – Веднъж като вземеш билката, не можеш да се събудиш отново. Не за друго се дава на умиращи хора. Също така, много трудно се намира това растение, а и как по дяволите…
Писък на умиращ човек се разнесе из цялата околност. Чу се и вой, сякаш идващ от цяла глутница вълци. Орин направи странен жест с ръка и всички свещи в палатката изгаснаха. След секунди отвън вече се вихреше битка. Не можех да чуя никакви команди от страна на нашата войска, а и нямах представа откъде е дошъл врагът. Орин ми подхвърли един меч и с жест ме подкани да излезем навън. Но точно преди да го сторим, в палатката нахлуха двама мъже. Те бяха облечени с кожи и носеха вълчи глави на гърбовете си. Преди да реагирам, единият от тях вдигна брадвата си и замахна към главата на Орин, а другият се нахвърли към мен с голям нож в ръка. Силен удар в челюстта ме повали на земята, а парещата болка от проникващо в плътта ми острие обзе цялото ми тяло. Погледът ми се размъти преди да успея да видя къде е Орин и какво е станало с него. Последното, което помнех, бяха стоновете на умиращи хора и мелодичният напев на непознат за мен език.

– Какви са щетите?
– Не са големи, сир. Петнайсет убити и четири изгорени палатки…
– …малка атака, която целеше само….

Глутницата.

***

Събудих се облян в пот. Пред мен стоеше Орин, но този път усмивката я нямаше, заместена от угрижена физиономия.
– Така и не довърши мисълта си… – казах аз и се опитах да се засмея.
– Виждам, че си по-добре. – Орин отмести поглед от мен. – Крал Берен специално нареди да се погрижат за теб и даже дойде да те види. Известен си като герой и защитник на Седмохълмските магьосници.
– Какви са тези глупости? Та аз даже паднах пръв. Онзи ме изненада, направо се стъписах. Какво стана всъщност?
Орин мълчеше. Продължаваше да избягва погледа ми. Чак когато се опитах да се огледам, разбрах, че изпитвам отвратителна болка в лявата част на главата си.
– Орин…
– Раната от ножа беше дълбока, Флетчър. Лекарите опитаха всичко, но не успяха да спасят окото ти. Искрено съжалявам.
По гърба ми пропълзя силна тръпка. Пространството около мен започна да се свива, докато не остана един малък прозорец, ограден от празнота. През него все още виждах Орин, който беше хванал раменете ми и се опитваше да ми каже нещо. Но аз не го чувах, всъщност не чувах нищо. Изведнъж, сякаш от дълбините на съзнанието ми, долетя грохот. Звукът се усилваше с всеки изминал миг, като все повече наподобяваше човешки вик. Когато викът изпълни цялата ми същност, вече беше невъзможно да се контролирам.

***

Превръзката на окото ми беше залепнала за раната и смятах да не я махам скоро. Болката беше притъпена, може би от гъбите, които Орин ми даде. Но някак не ми беше толкова трудно да свикна с това ново, еднооко аз. Въпреки всичко, поне се убедих, че не съм изгубил бойните си умения, напротив – даже станах по-добър. Само това досадно пищене в лявото ми ухо така и не спираше.

Завъртях се и свалих щита ниско. Мъжът, който ми се нахвърли, държеше дълго копие с раздвоен връх. Вълчата глава, която носеше на рамото си, се изхлузи, и, за мой късмет, се закачи на дръжката на копието му. Перфектният момент. Атакувах го веднага щом отмести поглед от мен. Първо го замерих с щита в коленете. Успях да му размажа капачките и с един скок се озовах лице в лице с него. Отбих летящия към главата ми меч, направих бърза крачка вдясно и нанесох разсичащ удар. Главата на войника се търкулна в краката ми. Имах секунда да отдъхна и да си потърся щита, без който определено бях загубен. Битката около мен беше във вихъра си. Вече шест дни водехме сражения с Глутницата, като седмохълмските позиции малко по малко започваха да поддават на напора на диваците.
– Стена! Строй се! Бързо момчета!
Седмохълмският генерал стоеше като статуя на фона на разиграващата се драма около него. Той имаше достолепен вид, със своята лъскава броня, явно притежаваща свойството да се самопочиства от кръвта, която се изливаше в литри навсякъде около нас. Генералът събра група войници и ги нареди в нещо като строй, но така и не успя да завърши започнатото, заради долетялата стрела, която премина през лявото му ухо и се показа през дясното. Лицето на вече мъртвия генерал замръзна в ужасяваща гримаса, която накара малкото събрали се войници да побягнат в търсене на спасение. Защо ли въобще се навих да се сражавам? Орин ме предупреди, че щом имам избор да се бия или не, по-добре да избера сигурния вариант. Но желанието ми за отмъщение беше много силно. Скрих се зад един дънер, за да наместя неудобната броня и да си поема дъх, преди отново да се впусна в бой. С периферното зрение на единственото си здраво око, забелязах движение вдясно от мен. Бързо вдигнах щита и опрях гръб в дънера. Една стрела се заби точно над главата ми. Тогава може би разбрах защо войниците не се хранят преди битка. След секунда пред мен се появи висок мъж с маска, която му придаваше особено заплашителен вид. Интересна стилистика. Носеше лека броня, която му позволяваше с лекота да се придвижва и свободно да стреля с огромния си лък. Чак когато дивакът се приближи до мен с идеята да ме довърши, обърнах внимание на проблясващия кристал, окачен на врата му. Щях да го изненадам. Изчаках го да се приближи с още няколко крачки, след което реших отново да изпробвам номера с хвърлянето на щита – одеве беше проработил. Мъжът избегна летящия щит с добре премерен скок и продължи да се приближава, като пътьом постави стрела на тетивата. Трябваше да измисля нещо и то бързо, преди да последвам съдбата на седмохълмския генерал. Всъщност…

Претърколих се вдясно, след което се изправих и хукнах да тичам към мястото, където падна генералът. Усетих стрелата да прехвърчава покрай едното ми ухо и веднага наведох глава – не  исках да се разделя с още някой от сетивните си органи. Чувах стъпките на гонещия ме мъж и скоро осъзнах, че вече е опасно близо до мен. Но някак успях да стигна до трупа на генерала и да го обърна към противника си преди поредната стрела да се насочи към главата ми. Никога не стреляй от упор – първо правило на стрелците от Софийската бойна школа. Стрелата рикошира в лъскавата броня и се отклони в желаната посока. Мъжът изрева от болка, пусна лъка си и се хвана за крака. Оставих тялото и се хвърлих към противника. Успях да взема кристала от врата му, докато той беше твърде зает да се притеснява за обилната кръвозагуба, причинена от разкъсаната му артерия.
– Какво знаеш за кристалите?! За какво е срещата и защо Глутницата ни атакува?! – щом изкрещях това, мъжът започна да се смее истерично.

Вляво от мен долетя звук на излизащ от ножницата си меч. Сляпата ми зона беше напълно уязвима, особено без щита. Трябваше да спра да го хвърлям така… Усетих силен удар в гърба си. За мой късмет мечът беше ужасно тъп и само успя да сцепи кожената ми броня. Завъртях се и срещнах муцуната на голям мъж, който беше заострил зъбите си и демонстрираше зашеметяваща усмивка. Ръката му ме сграбчи за гръкляна и той без усилия ме вдигна във въздуха, като търпеливо изчакваше да спра да дишам. Преди дори да осмисля, че ме душат, се озовах отново стъпил на крака, само че ръката продължаваше да е вкопчена във врата ми. По залялата цялото ми лице струя кръв и ужасяващите викове, разбрах че нападателят ми се е разделил с ръката си. Успях да зърна едва за миг моя помощник. Зад агонизиращия дивак стоеше млад мъж с красиво, бледо лице. Зелените му очи се бяха вкопчили в моите, а лека усмивка добавяше зловещ щрих към чертите му. Сякаш искаше да внуши какво ще направи с осакатения си враг. Примигнах. Странно извитият меч от черна стомана влезе обратно в ножницата си, а притежателят му вече се беше насочил към сенките на близките дървета. Нито звук не издаде присъствието на убиеца, а малко след това и силуетът му се изпари.
– Благодаря ти…

***
– И какво? Осъзна ли вече, че битката не е твоята стихия? – каза Орин и се засмя.
Отново бяхме в неговата палатка, която преместихме по нареждане на краля. Сега по периферията на гората бяха наредени войници, които охраняваха лагера денонощно, а палатките бяха концентрирани в средата на огромното поле. Орин не беше особено щастлив от този факт. Магьосникът обичаше близостта на гората – казваше, че това го успокоявало и му помагало да мисли. Сега обаче любимите му разходки щяха да се превърнат в проблем, особено с тази засилена охрана.
– Поне изкопчих един от кристалите. – казах аз и повдигнах леко брадичка, за да си придам по-героичен вид.
– Нали знаеш, че трябва да докладваш за това на краля?
– Или да запазим мълчание, докато не изпълним плана си. – опитах се да имитирам една от широките усмивки на събеседника си. – Освен това разучих малко повече за това място. Напълно е възможно наоколо да има гробище. Земята, върху която се намираме, е принадлежала на много стара магьосническа общност. Магьосниците били изгонени от самия император, който ги обявил за демони заради интереса им към некромантията, и така били принудени да живеят сами по тези земи. Концентрацията на енергия тук е силна, поне така разказват войниците. Някои от тях са израснали по тези земи и историите им ме убедиха, че всичко се вързва. Орин, може и да успеем да контролираме Барона само с един кристал! Това място е като извор на магическа енергия, не случайно срещата на клановете е тук!
Орин извади изящно украсена четка за коса и започна внимателно да се реше. Беше придобил онзи замислен вид, докато изпълняваше процедурата. Радвах се, че поне беше приключил с пиленето на ноктите си – от този звук ми се повдигаше. След известно време Орин проговори, но погледът му продължаваше да блуждае.
– Това, което ме притеснява, е, че можем да попаднем на капан или да заварим неочаквани гости. – Орин остави четката за коса, и се насочи към малката масичка в дъното на палатката, където бях оставил бляскавия магически кристал. Взе кристала и внимателно го заразглежда. Налях си чаша вино и се приближих, за да огледам и аз новата си придобивка. Отвън се чуха равномерните стъпки на патрулиращ войник, което накара Орин инстинктивно да пъхне кристала в кожената си чанта. Магьосникът впи решителен поглед в мен.
– Действаме тази вечер. Надявам се да намерим това гробище и билката която ни трябва. В противен случай се опасявам че усилията и рискът, който поемаме, ще бъдат напразни. Единственият ритуал за призоваване на Барона, който отчасти знаем, е този от книгата, дето ти отмъкна. Той представлява молитва към Барон Събота за лична защита от злите сили. Това е единственото, което можем да опитаме.
– Значи е добре поне един от нас да има такова желание. – промърморих аз. – Смятам, че е време да разкрием целите си, Орин, преди да разберем, че правим грешка.
– Защо мислиш, че правим грешка? Аз пък имам усещането, че и двамата ще открием това, което търсим. – отново онази усмивка.

Изчакахме, докато навън настъпи тишина. Някакъв войник на име Зигфрид имал рожден ден. Ужас. Половината вечер бяхме принудени да слушаме пиянски истории за половия му живот. Съдейки по ентусиазма, с който разказваше, реших че навършва четиринайсет. Но ето че дойде мигът, в който най-накрая започнахме да действаме по план. Измъкнахме се от палатката, лазихме близо шест минути и накрая стигнахме до ботушите на заспал постови. Орин реши да се подсигури като го прасна по главата с дръжката на ножа си.
– Какво правиш? Наоколо има други стражи, ще го видят! – прошепнах аз. – Можеше да го оставиш да спи.
– Ти продължавай към гората, аз трябва да взема нещо.
Не знаех какво е намислил Орин, затова реших да застана малко по-надолу и да го изчакам. Успяхме да се измъкнем от лагера лесно, но сега следваше по-трудната част.
– Как ще намерим гробището?
– Мисля, че знам един малък трик, който би ни помогнал. – Орин извади една стъкленица, пълна с кръв. После отвори една от малките книжчици, висящи на колана му, и започна да напява някаква строфа на същия непознат за мен език, който беше използвал и преди. По едно време се наведе и разля част от кръвта по земята пред себе си, като напяваше още по-динамично. Започнах да си мисля, че май не беше с всичкия си. Освен това така и не го бях виждал да прави истинска магия, освен когато загаси с жест всички свещи в палатката, което е похвално, но както беше казал Джеси – не особено опасно и мистично. През по-голямата част от времето, прекарано с него, изучавахме различни предмети и съставки, които биха ни помогнали за заклинанията. Наистина знаеше много детайли, но все пак не видях нищо по-специално у него…

Скоро Орин приключи със заклинанието и от малката локвичка кръв се отдели една капка, която започна да пълзи по земята, като оставяше след себе си тясна леко проблясваща кървава диря. Проследих капката с очи докато не се скри зад близките дървета.
– Какво се случи току що? – попитах аз, изумен от това, което виждах за пръв път в живота си. – Как го направи?
– Сега просто трябва да следваме капката. – каза Орин и се усмихна. Доволен от себе си, той продължи с бодра крачка по кървавата следа.

След около три часа ходене се озовахме близо до едно гигантско дърво, в чийто дънер имаше доста широка кухина. Около дървото имаше порутена каменна ограда, която отдавна беше изгубила предназначението си, и сега служеше предимно за дом на различни змии и гущери. Височината на стените и наличието на остатъци от голяма дървена порта придаваха на мястото вид по-скоро на крепост, отколкото на гробище.
– Ако това е гробище, защо ще му е на някой да го огражда по този начин? – попитах аз. Отговор не последва. Приближихме се до голямото дърво в центъра, като прескочихме една от порутените стени. Орин внимателно проучваше всеки милиметър от кората му, където по-късно видях, че има изрисувани символи. Насочих се към кухината в дънера, която се оказа вход, откъдето лъхаше на разложен труп. Магьосникът тръгна след мен и запали една от факлите, които взехме от лагера.

В дънера беше отвратително. Навсякъде имаше паяжини и насекоми, а най-неприятното беше, че стъпвах върху нещо меко и нямах представа какво е. Скоро навлязохме в тесен тунел, който слизаше дълбоко надолу. Орин продължаваше да е безмълвен и някак маниакално съсредоточен. Не след дълго се озовахме в огромна пещерна галерия. Мащабите на подземния скален комплекс бяха смайващи, а хилядите надгробни плочи, пръснати навсякъде, придаваха зловещ нюанс на иначе абстрактната картина около нас. Дразнещата болка в слепоочията отново се появи.
– Виж там долу. До онзи гроб расте Мъртвешки дъх!
Проследих накъде сочеше Орин. Сивите листенца на билката си бяха проправили път през една пукнатина в надгробната плоча. Не можех да повярвам, всичко пасна перфектно… Възможно ли бе събитията да са предначертани?
– Ще направим ритуала до онзи гроб. Трябва да действаме бързо. – изведнъж Орин замръзна и погледна към сенките вляво от нас. Остана загледан така близо минута, след което започна да подрежда нужните за ритуала съставки.
– Ще ми кажеш ли какво става? – попитах аз?
– Флетчър, нямаме време. Трябва да действаме! – магьосникът начерта кръг, в центъра на който сложи магическия кристал. – Вземи билката и я запали когато ти кажа.
Откъснах няколко листенца от Мъртвешкия дъх, застанах в кръга и приготвих кремък, с който да направя искра и да запаля сухата билка. Не бях сигурен въобще какво правим и какво ще се случи, но усещах, че съм близо до отговорите, които търся. Нямаше време за колебание. Орин започна да напява заклинанието, а обстановката около нас видимо започна да се променя. Задуха силен неестествен вятър. Думите отекваха из галерията и сякаш се превръщаха в гръмотевици. Болката в слепоочията ми стана непоносима, а раната, където беше лявото ми око, започна да кърви обилно. Не бях сигурен колко още ще мога да контролирам тялото си и дали ще успея да запаля билката, когато Орин каже. Чувството, че ще умра, обзе цялата ми същност. Беше ме страх. След няколко мига вече не виждах почти нищо. Ураганният вятър сякаш беше отнел гласа ми, крещях с цяло гърло, но напразно. Едвам долавях напева, който ми се струваше отдалечен на огромно разстояние. Напрежението стана непоносимо; имах усещането, че всяка частица от мен се разгражда в океан от празнота.

С невъзможно усилие ударих кремъка, без въобще да имам представа дали съм успял да запаля билката и дали Орин е завършил заклинанието. Изведнъж около мен се възцари омайна тишина…

Към Част 4 >>>